Пътят - Страница 13

Той вдигна пистолета и го насочи към непознатия, който се спря, вдигнал леко ръка встрани от тялото си. Смачканата мръсна бояджийска маска на лицето му се вгъваше навътре и отново се издуваше там, където беше устата му.

Просто продължавай да вървиш.

Непознатият погледна към пътя.

Не гледай натам. Гледай към мен. Ако извикаш, си мъртъв.

Непознатият направи още няколко крачки напред, държейки колана си в ръка. Дупките показваха напредъка на неговото измършавяване, а на мястото, където често бе точил острието на ножа си, кожата лъщеше. Стъпи на пътя, погледна оръжието и след това момчето. Дълбоко хлътнали очи, обрамчени с мръсотия. Като животно спотаено вътре в черепа, надничащо навън през очните дупки. Имаше брада, подрязана под права линия с ножици за стригане на овце, а на шията му се мъдреше татуировка на птица, направена от човек, който не е знаел много за птиците. Беше сух, жилест и рахитичен. Носеше мръсен работен гащеризон и спортна шапка, върху която беше избродирано логото на отдавна несъществуваща фирма.

Къде отиваш?

Бях тръгнал по нужда.

Къде отивате с камиона.

Не знам.

Какво значи „не знам“? Свали си маската.

Непознатият свали маската от главата си и остана да стои, държейки я в ръка.

Означава, че не знам, отвърна той.

Не знаеш къде отивате?

Да.

С какво гориво върви камиона?

Дизел.

С какво количество разполагате?

Имаме три барела по двеста литра в каросерията.

Имате ли муниции за тези оръжия?

Той погледна назад към пътя.

Казах ти да не гледаш натам.

Да, имаме муниции.

Откъде ги взехте.

Намерихме ги.

Лъжеш. Какво ядете.

Каквото намерим.

Каквото намерите.

Да. Непознатият погледна момчето. Ти няма да стреляш, каза той.

Ти така си мислиш.

Сигурно имаш само два куршума. Може би само един. И освен това те ще те чуят.

Те да. Но ти — не.

Какво искаш да кажеш?

Куршумът лети по-бързо от звука. Ще бъде в мозъка ти, преди да успееш да го чуеш. За да го чуеш, се нуждаеш от фронтален лоб и други неща, наречени коликулус и темпорален гирус, но ти вече няма да ги имаш. Защото ще са станали на супа.

Ти доктор ли си?

Нищо не съм.

Имаме ранен. Може би ще можеш да му помогнеш.

Приличам ли ти на идиот?

Не знам на какво ми приличаш.

Защо поглеждаш към него?

Мога да гледам, където си поискам.

Не, не можеш. Ако погледнеш отново към него, ще те застрелям.

Момчето седеше, сложило ръце върху главата си и гледаше между тях.

Обзалагам се, че момчето е гладно. Защо просто не дойдете при камиона. Ще ви дадем малко храна. Не е нужно да си толкова твърдоглав.

Нямате никаква храна. Да вървим.

Къде да вървим?

Просто върви.

Никъде няма да ходя.

Така ли?

Да, така.

Мислиш си, че няма да те убия, но грешиш. Предпочитам обаче да повървиш с нас по този път около миля и после ще те пусна да си вървиш. Това е преднината, от която се нуждаем. Така няма да ни намерите. Дори няма да знаете по кой път сме тръгнали.

Знаеш ли какво си мисля?

Какво си мислиш?

Мисля, че си се посрал от страх.

Непознатият пусна колана си да падне на пътя с окачените на него неща. Манерка. Стара брезентова паласка. Празна кожена кания. Когато мъжът вдигна глава, скитникът държеше ножа в ръката си. Беше направил само две крачки, но сега се намираше между него и детето.

Какво си мислиш, че ще направиш с това?

Непознатият не отговори. Беше едър мъж, но това не му пречеше да бъде бърз. Той се хвърли напред, сграбчи момчето и го притисна до гърдите си, държейки ножа си до гърлото му. Мъжът, който беше в седнало положение, опря пистолета на коленете си, държейки го с двете си ръце, и стреля от шест крачки разстояние. Онзи се строполи на земята с дупка в челото, от която клокочеше кръв. Момчето лежеше в скута му без абсолютно никакво изражение на лицето си. Той мушна пистолета в колана си, преметна раницата през рамо, грабна момчето, завъртя го, качи го на раменете си и се спусна в отчаян бяг надолу по стария път, стиснал здраво коленете на детето. То се беше вкопчило в челото му, покрито с кръв и безмълвно като камък.

Стигнаха до стар железен мост в гората, където изчезващият сред бурените път пресичаше една почти пресъхнала река. Мъжът започна да кашля, беше останал почти без въздух. Отклони се от пътя и тръгна между дърветата. Извърна се за миг, поемайки си дъх с усилие. Ослушваше се. Измина, залитайки, още около половин миля, най-накрая падна на колене и свали момчето на земята сред пепелта и листата. Избърса кръвта от лицето му и го прегърна. Всичко е наред, каза той. Всичко е наред.

В дългата студена вечер със спускащия се мрак той ги чу само веднъж. Държеше сина си близо до себе си. В гърлото му напираше кашлица, която никога не си отиваше. Момчето, толкова крехко и слабо под якето си, потръпваше като кутре.

Стъпките сред листата спряха. Сетне продължиха. Техните преследвачи нито говореха, нито се викаха по име, което ги правеше още по-злокобни. С падането на последната завеса на мрака се спусна суров студ и момчето вече цялото се тресеше. Отвъд тъмнината не се издигна луна и нямаше къде да вървят. В раницата имаха едно-единствено одеало и той го извади и зави момчето с него. Сетне разкопча канадката си, загърна го и с нея и го притисна до себе си. Лежаха така дълго време, но замръзваха от студ и най-накрая мъжът се надигна. Трябва да се движим, каза той. Не можем просто да лежим тук. Огледа се, но нищо не се виждаше. Гласът му потъна в тъма, която нямаше нито дълбочина, нито предел.

Държеше момчето за ръка, докато вървяха, препъвайки се, през гората. Другата беше протегнал пред себе си. Като затвореше очи, виждаше не по-зле. Момчето беше завито с одеалото и той му каза да не го изпуска, защото никога нямаше да го намерят. То поиска да го носят, но мъжът му каза, че трябва да продължи да се движи. Препъваха се и падаха в дългата нощ, която беше толкова далече от зората. И след едно поредно падане момчето отказа да стане. Той седна до него, загърна го с якето си, намести одеалото върху раменете му и го прегърна, люлеейки се напред-назад. Един-единствен патрон в револвера. Няма да погледнеш истината в очите. Няма да го направиш.