Пътят - Страница 24

В малко помещение до кухнята беше видял стара плетена кошница, пълна с буркани. Издърпа я в средата на пода, извади бурканите, обърна я и я изтупа от боклуците. Сетне се спря. Какво беше видял? Канализационна тръба. Дървена рамка на увивно растение. Тъмна серпентина на мъртва лоза, която пълзеше надолу като графичен знак на някакво предприятие. Изправи се, мина отново през кухнята, излезе на двора и се спря, загледан в къщата. Прозорците отразяваха сивия безименен ден. Канализационната тръба отиваше към края на верандата. Все още държеше кошницата. Остави я в тревата и се качи отново по стълбите. Тръбата се спускаше покрай подпората в ъгъла и водеше към един бетонен резервоар. Той бръсна с ръка боклуците и изгнилата мрежа за прозорци от капака. Влезе обратно в кухнята, върна се с метлата, доизмете, пъхна дръжката в края на капака на резервоара и го повдигна. Вътре имаше метална табла, пълна със сива лапавица от покрива, смесена с мъртви листа и клони. Извади таблата и я сложи на пода. Отдолу имаше бял чакъл. Разрови го с ръка. Под него, резервоарът беше пълен с дървени въглища, парчета от обгорели клони, подобни на индигови изображения на истинските дървета. Сложи таблата обратно на мястото й. Встрани на пода имаше зелена месингова халка. Пресегна се за метлата и измете пепелта. Под нея се видяха очертанията на дъски. Доизмете ги, коленичи, хвана халката и вдигна капака на пода. Долу в тъмното имаше цистерна с вода, толкова сладка, че усещаше миризмата й. Легна по корем на пода и се протегна. Едва успя да докосне водата. Примъкна се малко напред, протегна отново ръка, гребна шепа, подуши я, опита на вкус и пи от нея. Остана да лежи там дълго, поднасяйки към устата си шепа след шепа. Колкото и да ровеше в паметта си, но помнеше някога да е изживявал нещо по-хубаво.

Тръгна отново към помещението, където беше намерил кошницата, и се върна от там с два буркана и с един стар, син, емайлиран тиган. Избърса добре тигана, гребна с него вода и я използва, за да измие бурканите. Сетне се пресегна, потопи единия от бурканите, докато се напълни, и го извади. Водата беше толкова чиста. Вдигна я към светлината. Малка утайка се въртеше бавно в хидравличен стълб. Наклони буркана и започна да пие бавно, докато го изпи почти целия. Седеше там с подут корем. Можеше да пие и още, но не го направи. Изля останалата вода в другия буркан, изплакна го, напълни и двата буркана и затвори дървения капак на цистерната. Стана, с джобове пълни с ябълки, държейки двата буркана в ръце, и тръгна през полето към боровата гора.

Беше се забавил повече, отколкото възнамеряваше и вървеше със забързани стъпки, а водата се люшкаше и бълбукаше в свитите му черва. Спря да си почине за кратко и сетне продължи. Когато стигна гората, момчето като че ли изобщо не беше помръднало. Коленичи, остави бурканите в пепелта и изгнилите борови иглички, взе пистолета, пъхна го в колана си и после просто седна, загледан в детето.

Прекараха следобеда, завити с одеалата, ядейки ябълки. Отпивайки вода от бурканите. Мъжът извади от джоба си пакета с разтворимия прах с аромат на грозде, отвори го, сипа от него в буркана, разбърка го и го подаде на момчето. Намерил си хубави неща, татко, каза синът му. Той спа, докато момчето стоеше на пост, а вечерта се обуха, тръгнаха към къщата и събраха останалите ябълки. Напълниха три буркана с вода и им завиха капачки, които намериха в една кутия в малкото помещение до кухнята. Той уви всичко в едно одеало, пъхна го в раницата, върза другите одеала най-отгоре и метна вързопа през рамо. Стояха на вратата и гледаха как светлината се спуска бавно над света на запад. Сетне поеха по алеята и излязоха отново на пътя.

Момчето се държеше за палтото му, вървеше по края на пътя и се опитваше да внимава къде стъпва в тъмното. В далечината се чу тътен и малко по-късно на небето трепна слаба светлина. Мъжът извади мушамата, но от нея не беше останало достатъчно, за да ги предпази от дъжда, който заваля след минути. Те вървяха, препъвайки се, един до друг. Нямаше къде да се скрият. Бяха вдигнали качулките си, но дрехите им ставаха все по-мокри и тежки от дъжда. Мъжът се спря на пътя и се опита да намести мушамата. Момчето трепереше цялото.

Замръзваш, нали?

Да.

Ако спрем, ще ни бъде още по-студено.

Мен и сега ми е много студено.

Какво искаш да направим?

Може ли да спрем?

Да. Добре. Може да спрем.

Това беше най-дългата нощ, която помпеше измежду многото други такива нощи. Те лежаха на мократа земя под одеалата досами пътя, дъждът барабанеше по брезента и той притискаше момчето до себе си, докато накрая то спря да трепери и заспа. Грохотът на гръмотевиците се отдалечи на север, после замря и остана само дъждът. Мъжът се унесе и когато се събуди, дъждът беше вече отслабнал, докато накрая съвсем спря. Зачуди се дали е станало поне полунощ. Закашля се и събуди момчето. Утрото със сигурност беше още далече. От време на време ставаше и гледаше на изток, докато накрая денят най-сетне дойде.

Усука всяко едно от одеалата около ствола на едно неголямо дърво, за да ги изстиска от водата. Накара момчето да съблече дрехите си, зави го с едно от одеалата, и докато то трепереше, мъжът ги изцеди и му ги върна. Земята, където бяха спали, беше суха. Седнаха на нея, загърнати с одеалата, ядоха ябълки и пиха вода. Сетне поеха отново по пътя, закачулени и прегърбени в дрипите си, като странстващи монаси, изпратени да просят милостиня.

До вечерта поне изсъхнаха. Мъжът разгледа парчетата от картата, но нямаше почти никаква представа къде се намират. Спря се на един по-висок участък от пътя и се опита да се ориентира в падащия полумрак. От възвишението се спуснаха по един тесен път през полето, стигнаха до мост с пресъхнал поток, пропълзяха отдолу и се сгушиха на брега.