Пътят - Страница 3

В далечния край на реката пътят преминаваше през една изгоряла до черно местност. Овъглени стволове на дървета стърчаха във всички посоки. По пътя се носеха сажди и пепел, увисналите жици по почернелите електрически стълбове виеха тихо под напора на вятъра. Изгоряла къща сред сечище, отвъд нея пусти сиви ливади и червеникави кални петна, там, където строителните работи по пътя бяха изоставени. Още по-нататък се виждаха билбордове, рекламиращи мотели. Всичко си беше както някога, само че избледняло и проядено от времето. Спряха се на върха на един ветровит хълм, за да си поемат дъх. Той погледна момчето. Добре съм, каза то. Мъжът сложи ръка на рамото му и кимна по посока на откритата местност под тях. Сетне извади бинокъла от количката, застана на пътя и огледа равнината, където очертанията на града напомняха рисунка с въглен, надраскана сред пустошта. Не видя нищо особено. Никакъв дим. Може ли и аз да погледна? — попита момчето. Да. Разбира се, че може. То се облегна на количката и нагласи фокуса. Какво виждаш? — попита мъжът. Нищо. Момчето свали бинокъла. Вали, отбеляза то. Да, каза мъжът. Знам.

Оставиха количката в едно дере, завита с брезента, и се заизкачваха по склона сред стволовете на дърветата към мястото, където беше видял да стърчи напред една скала. Когато стигнаха там, седнаха под нея и се загледаха в сивите талази на дъжда, които се носеха през равнината. Беше много студено. Седяха плътно притиснати един до друг, всеки с наметнато одеало върху палтото си. След малко дъждът спря и останаха само капчуците от дърветата.

Когато се изясни, те слязоха при количката, дръпнаха брезента и взеха още одеала и нещата, които щяха да им трябват за през нощта. Сетне се върнаха обратно на хълма, направиха си бивак върху сухата пръст под скалата и мъжът обгърна момчето с ръце, опитвайки се да го стопли. Завити с одеалата, те гледаха как безименният мрак се спуска и ги обгръща. Сивите очертания на града изчезнаха с настъпването на нощта, стопявайки се като видение. Той запали малката лампа и я сложи на завет. После, хванати ръка за ръка, тръгнаха към върха на хълма, накъдето се изкачваше и пътят, и откъдето можеха да огледат тъмнеещата земя на юг, загърнати с одеалата си, търсейки да видят някаква следа от огън или запалена лампа. Но нямаше нищо. Тяхната лампа под скалите беше единственото светло петънце и след малко потеглиха обратно. Изядоха студена бедната си вечеря и легнаха в завивките си с лампата между тях. Мъжът беше извадил детската книжка, но момчето беше твърде уморено, за да слуша. Може ли да оставим лампата запалена, докато заспя? — попита то. Да. Разбира се, че може.

Момчето дълго не можа да заспи. След известно време се обърна към мъжа. Под слабата светлина на лампата лицето му беше на черни ивици от дъжда, като на някакъв древен драматичен герой.

Може ли да те попитам нещо?

Да. Разбира се.

Ние ще умрем ли?

Някой ден. Но не и сега.

И ще продължаваме да вървим на юг.

Да.

За да ни бъде топло?

Да.

Добре.

Добре какво?

Нищо. Просто, казвам добре.

Заспивай.

Добре.

Ще угася лампата. Може ли?

Да. Може.

И по-късно в тъмнината: може ли да те попитам нещо?

Да, разбира се, че може.

Какво ще правиш, ако умра?

Ако ти умреш, и аз ще умра.

За да бъдеш с мен ли?

Да. За да бъда с теб.

Добре.

Той лежеше и слушаше как водата капе от клоните на дърветата. Студът и тишината. Суровите странстващи ветрове разнасяха пепелта от доскорошния свят сред пустошта. Събираха я на вихрушка и я разпиляваха отново. Всичко беше откъснато от котвата си. И сега летеше в пепеливия въздух, трептящо и мимолетно. Само сърцето ми да беше от камък.

Мъжът се събуди преди да се съмне и дълго гледа как сивият ден започва. Муден и все още непрогледен. Стана, докато момчето още спеше, обу си обувките, наметна се с одеалото и тръгна сред дърветата. Спусна се към една пукнатина в скалата, наведе се над нея и дълго кашля. Сетне просто коленичи в пепелта. И вдигна глава към бледия ден. Там ли си? — прошепна мъжът. Ще те видя ли най-накрая? Имаш ли шия, за да те удуша? Имаш ли сърце? Проклет да си навеки, имаш ли душа? О, Господи, прошепна той. О, Господи.

Минаха през града на следващия ден по обед. Мъжът държеше пистолета под ръка върху навития брезент на количката. Гледаше момчето да е наблизо. По-голямата част от града беше опожарена. Нямаше никакви следи от живот. Колите по улиците бяха плътно покрити със сажди, всичко тънеше в пепел и прах. Върху спечената кал се виждаха вкаменени отпечатъци от стъпки и гуми. На прага на една врата лежеше труп, изсъхнал до кожа. Лицето му гледаше оцъклено към небето. Мъжът дръпна момчето по-близо до себе си.

Просто помни, че нещата, които слагаш в главата си, остават там завинаги, каза той. Помисли над това.

Но човек все пак забравя някои неща, нали?

Да. Забравяш онова, което искаш да запомниш, и помниш онова, което искаш да забравиш.

Имаше едно езеро на около миля от фермата на чичо му, където през есента ходеха да събират дърва за огрев. Седеше на кърмата на лодката, потопил ръка в студената вода, докато чичо му се привеждаше над греблата. Краката на стареца, обути в обувки от черна ярешка кожа, бяха опрени в подпорите. Сламената му шапка. Лулата от царевичен кочан между зъбите му и тънката нишка слюнка, която се процеждаше от чашката на лулата. От време на време той се взираше в далечния бряг, задържайки греблата, изваждаше лулата от устата си и избърсваше брадичката си с опакото на ръката. Брегът беше опасан с брези, които се белееха като кости на фона на тъмните вечнозелени дървета. Край водите на езерото стърчаха изкривени дънери, посивели и проядени — повалени от някогашни урагани дървета. Стволовете им отдавна бяха нарязани и отнесени за огрев. Чичо му обърна лодката и отпусна греблата, които се понесоха над песъчливите плитчини, докато носът заора в пясъка. Мъртъв костур, обърнат с корема нагоре в бистрата вода. Пожълтели листа. Те събуха обувките си върху топлите боядисани дъски, извлякоха лодката на брега и пуснаха котвата, която представляваше тенекия от свинска мас, напълнена с бетон, с халка в средата. Вървяха по брега, докато чичо му изучаваше дънерите и пуфтеше с лулата си, преметнал въже от манила през рамо. Накрая избра един и двамата го преобърнаха, използвайки корените му като лостове, докато го накараха наполовина да плува. Бяха навили крачолите си до коленете, но въпреки това се измокриха. Завързаха въжето за един клин, забит в задната част на лодката, и потеглиха отново през езерото, влачейки бавно дънера след себе си. Вече беше вечер. Ритмичното скърцане на греблата. Тъмното стъкло на езерото и светлините от прозорците покрай брега. Някъде се чуваше радио. Нито един от тях не бе продумал и дума. Това беше съвършеният ден от детството му. Ден, който щеше да оформи много идни дни.