Пътят - Страница 11

Вечерта, жълтозелена светлина от пожарите. Черна вода в крайпътните канавки. Забулени планински върхове. Минаха по един бетонен мост, където вятърът бавно разнасяше пепелта и праха. Обгорели парчета дърво. Накрая спряха, върнаха се при моста и останаха да нощуват под него.

Мъжът дълго носи портфейла си, докато не проряза правоъгълна дупка в джоба на панталона му. Сетне един ден седна край пътя, извади го и прегледа съдържанието му. Малко пари, кредитни карти. Шофьорска книжка. Снимка на жена му. Нареди всичко върху асфалта. Като карти за игра. Запокити почернялото от пот парче кожа в гората и остана да седи със снимката в ръка. Сетне сложи и нея на пътя, изправи се и продължиха.

На сутринта лежеше и съзерцаваше гнездата от кал, които лястовиците бяха построили в ъглите под моста. Погледна към момчето, но то се беше извърнало настрани и се взираше в реката.

Нищо не можехме да направим.

Детето не отговори.

Той ще умре. Не можем да раздаваме онова, което имаме, защото и ние ще умрем.

Знам.

Тогава кога ще започнеш пак да ми говориш.

Аз ти говоря.

Сигурен ли си?

Да.

Добре.

Те бяха на другия бряг на реката и го викаха. Парцаливи богове, прегърбени и сгушени в дрипите си сред пустошта. Пристъпваха бавно по сухото дъно на минерално море, пропукано и разбито като паднала чиния. Следи от стихийни пожари по застиналите пясъци. Фигурите избледняха в далечината. Той се събуди и остана да лежи в мрака.

Часовниците спряха в 1:17. Дълъг лъч светлина и после серия от глухи сътресения. Той стана и отиде до прозореца. Какво е това? — каза тя. Той не отговори. Отиде в банята, натисна ключа на осветлението, но токът вече беше спрял. Мъждиво розово сияние в очертанието на прозореца. Падна на колене, вдигна лостчето, за да запуши ваната и пусна топлата и студената вода до края. Тя стоеше на вратата по нощница, вкопчена в касата, обгърнала корема си с една ръка. Какво е това? — попита тя. Какво става?

Не знам.

Защо ще се къпеш?

Няма да се къпя.

Веднъж през онези ранни години той се беше събудил в една гола гора и бе останал да лежи, заслушан в ятата от прелетни птици в зловещия мрак. Чуваше приглушените им писъци горе, на цели мили разстояние. Обикаляха безсмислено земята като насекоми, пълзящи по ръба на чиния. Пожела им на добър път и това беше всичко. Никога не ги чу повече.

Имаше тесте карти, които беше намерил в бюрото в една къща. Бяха протрити и изтънели и две от спатиите липсваха, но въпреки това двамата понякога играеха под светлината на огъня, завити в одеалата си. Мъжът се опита да си спомни правилата на детските игри. Магаре. Някакъв вариант на виста. Беше сигурен, че бърка в повечето от тях. Затова измисли нови игри и им даваше имена. Блатна трева, повърни котка и какво ли още не. Понякога детето го разпитваше за света, за който дори нямаше спомен. В такива случаи той му отговаряше предпазливо. Всъщност миналото не съществуваше. Можеше да го баламосва, както си иска. Но после спря да си измисля, защото му казваше неща, които не бяха истина, а това го караше да се чувства зле. Момчето си имаше свои фантазии. Как щяло да отиде на юг. Там можело да има и други деца и така нататък. Той се опитваше да обуздава бляновете му, макар да не му даваше сърце да го прави. А и кой ли друг на негово място би намерил тези сили?

Няма списъци с неща, които трябва да бъдат свършени. Всеки ден е даден от провидението. Както и всеки час. Няма „по-късно“. Сега беше „по-късно“. Всичко красиво, прекрасно и скъпо за нечие сърце има общ произход в болката. И всички тези неща са родени в мъка и пепел. И така, шепнеше той на спящото момче, аз имам теб.

Спомни си за снимката на пътя и си помисли, че трябваше да се опита да я задържи по някакъв начин в живота им, но не знаеше как. Събуди се, кашляйки, и се отдалечи, за да не събуди и момчето. Следваше някаква каменна стена в тъмното, загърнат с одеалото си, сетне коленичи в пепелта като каещ се грешник. Продължи да кашля, докато усети в устата си вкуса на кръв, а после произнесе името й на глас. Вероятно го беше казал и насън. Когато се върна, момчето беше будно.

Извинявай, рече той.

Няма нищо.

Заспивай.

Бих искал да съм с мама.

Мъжът не отговори. Седеше до малката фигура, загърната в одеала и юргани. Малко по-късно каза: Имаш предвид, че би искал да си мъртъв?

Да.

Не трябва да казваш това.

Но аз наистина го искам.

Не го казвай. Не е хубаво.

Нищо не мога да променя.

Знам. И въпреки това трябва да опиташ.

Как да го направя?

Не знам.

Ние сме сред малцината оцелели, каза й той над пламъка на лампата.

Сред малцината оцелели? — повтори тя.

Да.

Какви ги говориш, за Бога? Ние не сме оцелели. Ние сме зомбита в хорър филм.

Умолявам те.

Не ме е грижа. Не ме е грижа дори ако започнеш да крещиш. Това не означава нищо за мен.

Моля те.

Престани.

Умолявам те. Ще направя всичко по силите си.

И какво по-точно? Трябваше да направя това много по-рано, когато в пистолета имаше три куршума, вместо два. Но тогава бях глупава. Говорили сме вече много пъти за това. Аз не стигнах дотук по собствена воля. Бях доведена. Но бях дотук. Мислех дори да не ти го казвам. И може би така щеше да е най-добре. Имаш два куршума, но какво ще правиш след това? Не можеш да ни защитиш. Казваш, че си готов да умреш за нас, но каква е ползата от това? Аз бих го взела с мен, ако не беше ти. Знаеш, че бих го направила. И това е единственото правилно нещо.

Говориш като луда.

Не, казвам истината. Рано или късно те ще ни хванат и ще ни убият. Ще ме изнасилят. Ще изнасилят и него. Ще ни изнасилят, ще ни убият и ще ни изядат, но ти отказваш да погледнеш истината в очите. Ти предпочиташ да чакаш, докато това се случи наистина. Но аз не мога. Не мога. Тя седеше и пушеше цигара от изсушени лозови листа, сякаш беше някаква рядка пура. Държеше я с известно изящество, подпряла другата ръка върху коленете си. Наблюдаваше го над малкия пламък. Преди говорехме за смъртта, каза тя. Вече не го правим. Защо?