Пътят - Страница 10

Тази нощ спаха в камиона. На сутринта дъждът беше спрял и те разтовариха количката, избутаха я под ремаркето и отново я натовариха от другата страна. Надолу по моста на около трийсет-четирийсет метра имаше останки от изгорели автомобилни гуми. Мъжът стоеше и гледаше ремаркето. Какво според теб има там? — каза той.

Не знам.

Ние не сме първите, които минават оттук. Затова най-вероятно няма нищо.

Няма как да видим.

Мъжът доближи ухо до корпуса на ремаркето и го удари с длан. Като че ли е празно, каза той. Ти вероятно можеш да влезеш отгоре. Ако обаче имаше нещо вътре, някой вече щеше да е изрязал отвор отстрани.

С какво щяха да го направят?

Щяха да намерят нещо.

Мъжът съблече якето си, сложи го най-отгоре върху количката, стъпи на бронята на кабината, оттам на капака, покатери се по предното стъкло и се качи на покрива. Изправи се, обърна се и погледна надолу към реката. Металът под краката му беше мокър. Сетне погледна момчето. То изглеждаше разтревожено. Мъжът се извърна, пресегна се, хвана се за предната част на ремаркето и бавно се издърпа на мускули. Но силите му не достигаха. Преметна единия си крак над ръба и остана така известно време, докато си почине. Сетне се прехвърли върху покрива, претърколи се и седна.

В предната част на ремаркето имаше люк и той тръгна приклекнал към него. Капакът го нямаше и вътре миришеше на мокър шперплат и онази кисела миризма, която вече познаваше. В страничния джоб на панталона си имаше списание. Извади го, откъсна няколко страници, смачка ги на топка, запали ги със запалката си и ги пусна в тъмната вътрешност на контейнера. Тихо свистене. Разсея дима с ръка и надникна вътре. Малкият огън, който гореше на дъното, изглеждаше някак далече. Заслони очите си от блясъка и погледът му стигна почти до дъното на ремаркето. Човешки тела. Проснати и разкривени. Смалени и съсухрени в изгнилите си дрехи. Огънят вътре се смали, сетне угасна, оставяйки за миг след себе си следа от жар, подобна на цвете, роза от разтопен метал. После отново всичко потъна в мрак.

Тази нощ лагеруваха в гората на хребета, който гледаше към хълмистата равнина на юг. Той напали огън до една скала и двамата изядоха последните смръчкули с една консерва спанак. През нощта в планината се изви буря, която постепенно се спусна към равнината, тътенът на гръмотевиците ехтеше като артилерийски обстрел, а забуленият блясък на светкавиците озаряваше отново и отново зловещия сив свят. Момчето се притискаше към него. Но всичко отмина. Кратко трополене на град и сетне тежкият студен дъжд.

Когато се събуди, все още беше тъмно, но дъждът бе спрял. Над равнината се разливаше мъждива светлина. Той стана и тръгна по хребета. Мараня от пожар, която се простираше на цели мили разстояние. Клекна и се загледа в нея. Усещаше миризмата на дим. Наплюнчи пръста си и го вдигна във въздуха. Когато се изправи и понечи да тръгне, видя, че нещо проблясва изпод мушамата. Момчето се беше събудило. Там в мрака крехкото очертание на телцето му беше като символ на някакво последно човешко начинание преди края на света. Нещо съвсем необяснимо. Каквото и беше.

През целия следващ ден вървяха през разнасяния от вятъра дим от горски пожари. В клисурите пушекът се издигаше от земята като мъгла, а оределите черни дървета по склоновете приличаха на езически свещи. Късно през деня стигнаха до едно място, където огънят беше пресякъл пътя. Чакълената настилка беше още топла и колкото повече продължаваха нататък, толкова по-мека ставаше под краката им. Горещият асфалт засмукваше обувките им и ставаше на тънки черни конци. Спряха. Ще трябва да почакаме, каза той.

Върнаха се назад, направиха си лагер на самия път и когато продължиха на сутринта, чакълът беше изстинал. Неочаквано се натъкнаха на следи, които се бяха отпечатали в асфалта. Появиха се просто така изведнъж. Мъжът приклекна и ги разгледа. Някой беше дошъл от гората през нощта и бе продължил надолу по разтопения път.

Кой е той? — попита момчето.

Не знам. Можеш ли да кажеш кой, кой е?

Скоро те го видяха да крета пред тях по пътя, влачейки леко единия си крак. От време на време се спираше и стоеше приведен и неуверен, преди да продължи по-нататък.

Какво да правим, татко?

Всичко е наред. Просто ще вървим след него и ще го наблюдаваме.

Ще го държим под око, каза момчето.

Да, ще го държим под око.

Те го следваха доста време, но при неговото темпо непознатият ги бавеше, а денят напредваше. Най-накрая той седна на пътя и не стана повече. Момчето увисна на канадката на баща си. Никой не каза нищо. Той беше обгорен като всичко наоколо, дрехите му бяха черни и опърлени. Едното му око беше изгоряло и затворено, а косата му приличаше на мръсна пепелява перука върху почернелия му череп. Когато се изравниха с него, непознатият наведе глава. Сякаш беше направил нещо лошо. Обувките му бяха омотани с тел и полепнали със смола от пътя. Седеше мълчалив, свит в парцалите си. Момчето го гледаше. Татко? — прошепна то. Какво му е на този човек.

Бил е ударен от мълния.

Можем ли да му помогнем? Татко?

Не. Не можем да му помогнем.

Момчето продължи да дърпа палтото му. Татко? — каза то.

Престани.

Не можем ли да му помогнем, татко?

Не. Не можем. Нищо не можем да направим за него.

Те продължиха. Момчето плачеше. Мъжът непрекъснато поглеждаше назад. Когато стигнаха подножието на хълма, той спря, погледна детето и извърна отново глава към пътя. Изгорелият човек се беше строполил на земята и от това разстояние не се виждаше ясно какво точно лежи там.

Съжалявам, каза мъжът. Но нямаше какво да му дадем. Не можехме да му помогнем по никакъв начин. Съжалявам за случилото се с него, но нищо не можем да направим. Знаеш това, нали? Момчето стоеше, забило поглед в земята. То кимна с глава. Сетне продължиха нататък и мъжът не погледна повече назад.