Пътят - Страница 9

К оглавлению

Какво е това, татко?

Смръчкули. Това са смръчкули.

Какво значи смръчкули?

Вид гъби.

Могат ли да се ядат?

Да. Опитай.

Хубави ли са?

Опитай.

Момчето помириса гъбата, отхапа от нея и започна да дъвче. Погледна баща си. Много са вкусни, каза то.

Набраха смръчкулите от земята, малки чуждоземни на вид неща, които мъжът събра в качулката на якето на момчето. После поеха обратно към мястото, където бяха оставили количката си, направиха си лагер до езерото с водопада, измиха смръчкулите от пръста и пепелта и ги сложиха да се накиснат в един съд с вода. Когато накладе огъня, вече се беше стъмнило. Наряза за вечеря шепа от гъбите върху един пън, пусна ги в тиган със свинската мас от една кутия с боб и ги сложи на жарта да се пържат. Момчето го наблюдаваше. Тук е хубаво, татко, каза то.

Изядоха гъбите заедно с боба, пиха чай, а за десерт имаха круши от консерва. Мъжът избута огъня до скалата, край която го беше напалил, и окачи брезента зад тях, така че да спира топлината. Те седяха в тяхното уютно убежище и той разказваше на момчето истории. Стари истории за смелост и справедливост, докато момчето накрая заспа в одеалата. Сетне мъжът хвърли още няколко дърва в огъня и легна на топло, заслушан в тътена на водопада, който беше някъде там в тъмната вехта гора.

На сутринта стана и тръгна надолу по реката. Момчето беше право, че мястото е добро и искаше да види дали наоколо има следи от други посетители. Не откри нищо. Стоеше и гледаше как реката се спуска стремглаво в езерото, където повърхността й се накъдряше и завихряше. Пусна едно бяло камъче във водата, но то изчезна внезапно, сякаш беше изядено. Някога бе стоял край такава река, наблюдавайки проблясването на пъстървите в дълбокия вир, които не се виждаха в тъмната като чай вода, освен когато се извръщаха настрани, за да се хранят. Докато стоеше унесен в този блян, слънцето бавно изплуваше в мрака като проблясъка на нож в пещера.

Не можем да останем тук, каза той. Всеки ден става все по-хладно. А и водопадът привлича. Днес ние сме тук, утре ще дойдат други. Не знаем кои ще бъдат и няма да ги чуем, като дойдат. Мястото е опасно.

Можем да останем още един ден.

Опасно е.

Е, можем да намерим някое друго място надолу по реката.

Не трябва да се бавим. Трябва да продължим на юг.

Реката не отива ли на юг?

Не. Не отива.

Може ли да я видя на картата?

Да. Сега ще ти я покажа.

Някога цял лист, сега прокъсаната пътна карта беше на парчета, номерирани в ъглите с цветен молив. Мъжът извади онези от тях, които отговаряха на местонахождението им и ги нареди едно до друго.

Минахме по моста ето тук. Отдалечили сме се от него на около осем мили. Това е реката. Отива на изток. Ние вървим ето по този път, по източния склон на планината. И трябва да продължим по тези пътища, черните линии на картата. Това са щатските шосета.

Защо им викат щатски шосета?

Защото принадлежаха на щатите. На онова, което преди се наричаше щати.

Но тях вече ги няма.

Така е.

Какво се е случило с тях?

Не знам точно. Това е добър въпрос.

Но пътищата още ги има.

Да. Поне за известно време ще ги има.

Колко време?

Не знам. Може би доста. Няма кой да ги махне и затова ще си бъдат там.

Но по тях няма да пътуват коли и камиони.

Не, няма.

Добре.

Готов ли си?

Момчето кимна. Сетне избърса носа си с ръкав и метна малката си раница на рамо. Мъжът събра парчетата на картата, стана и, следван от детето, тръгна към пътя между дърветата, които приличаха на огромни колове, побити в земята.

Стигнаха до място, откъдето се виждаше мостът. Напречно на пътя имаше камион с ремарке, заклещен в железния парапет. Отново валеше и те стояха там, надничайки изпод синкавия полумрак на мушамата, докато дъждът тихо барабанеше по нея.

Можем ли да го заобиколим? — попита момчето.

Не мисля. Но вероятно можем да минем под него. Може да се наложи да разтоварим количката.

Мостът минаваше над един бързей на реката и докато се приближаваха, чуваха грохота му. Когато вече бяха на моста, от пролома дойде вятър и те придърпаха краищата на мушамата към тях. През желязната плетеница на парапета виждаха реката. Малко по-надолу след бързеите се виждаше втори железопътен мост, полегнал върху варовикови колони. Високо над нивото на водата камъкът на колоните беше потъмнял от наводненията, а речният завой беше заприщен от огромна маса почернели клони, пънове и отскубнати храсти.

Камионът стоеше там от години, гумите бяха спукани и смачкани под джантите. Предницата му се беше врязала в парапета, а ремаркето се беше отскубнало от теглича и беше опряло в кабината. Усуканата му задница бе съборила перилата от другата страна на моста и стърчеше няколко стъпки навън. Мъжът бутна количката под ремаркето, но дръжката опря и не можа да мине. Налагаше се да я плъзнат настрани. Остави количката под дъжда, завита с мушамата, и двамата се пъхнаха приклекнали под ремаркето. Момчето остана отдолу на сухо, а той отиде до кабината, стъпи на стъпалото при резервоара, избърса водата от стъклото и надникна. Скочи обратно долу, протегна ръка, отвори вратата, качи се вътре и затвори зад себе си. Седна и се огледа. Зад седалките имаше стара кучешка колибка. Хартии по пода. Жабката беше отворена, но вътре нямаше нищо. Мина зад седалките. Там имаше мокър матрак и малък хладилник, чиято вратичка беше отворена. Сгъваема маса. Стари списания, разпилени по пода. Провери шкафчетата над главата си, но всички бяха празни. Под леглото имаше няколко чекмеджета и той ги дръпна едно след друго, но вътре имаше само боклуци. Върна се отпред в кабината, седна на мястото на шофьора и се загледа в реката през стъклото, по което бавно се стичаше вода. Лекото барабанене на дъжда по металния капак и мракът, който бавно поглъщаше всичко.