Пътят - Страница 16

Седеше с кръстосани крака на билото на един хребет и оглеждаше долината долу с бинокъла си. Спокойното плавно очертание на река. Тъмните тухлени комини на фабрика. Покриви, покрити с плочи. Стара дървена водна помпа, укрепена с железни обръчи. Никакъв дим, никакви признаци на живот. Свали бинокъла и продължи да наблюдава околността без него.

Какво виждаш? — попита момчето.

Нищо.

Мъжът му подаде бинокъла. Момчето прехвърли ремъка през врата си, вдигна бинокъла до очите си и завъртя колелцето на фокуса. Всичко около тях беше толкова спокойно.

Виждам дим, каза то.

Къде?

Встрани от онези сгради.

Кои сгради?

Момчето му върна бинокъла и той отново намести фокуса. Далечна бледа струйка дим. Да, каза той. Виждам го.

Какво ще правим, татко?

Мисля да хвърлим един поглед. Просто трябва да бъдем внимателни. Ако това е комуна, те ще имат барикади. Но може би са просто бежанци.

Като нас.

Да. Като нас.

Ами ако са от лошите?

Ще трябва да поемем риска. Трябва да намерим нещо за ядене.

Те оставиха количката в гората, пресякоха една железопътна линия и се спуснаха по стръмния рид през почернелия мъртъв бръшлян. Мъжът носеше пистолета в ръката си. Стой близо до мен, каза той. Момчето се подчини. Те се движеха по улиците като сапьори. Пряка след пряка. Лека миризма на дървесен дим във въздуха. Влязоха в един магазин и останаха там известно време, наблюдавайки улицата, но нищо не помръдваше. Преровиха разпилените по пода боклуци. Чекмеджета, хартии и прогизнали от влага картонени кутии. Не намериха нищо. Всички магазини бяха плячкосани преди години и витрините на повечето от тях ги нямаше. Вътре беше твърде тъмно и не се виждаше почти нищо. Изкачиха се по нащърбените стоманени стълби на един ескалатор, момчето се държеше за ръката му. Няколко прашни палта висяха на закачалки. Потърсиха обувки, но не намериха. Разровиха една купчина с отпадъци, но не попаднаха на нищо полезно. Когато се върнаха долу, мъжът свали окачените на закачалки сака, изтупа ги от прахта и ги преметна през ръка. Да вървим, каза той.

Беше се надявал, че ще намерят нещо пропуснато от мародерите, но напразно. Ритаха с крака боклуците между рафтовете. Стари опаковки, списания и вечната пепел. Мъжът огледа лавиците, търсейки витамини. Отвори вратата на едно хладилно помещение. От тъмнината дойде киселата зловонна миризма на мъртъвците и побърза да затвори. Стояха на улицата. Погледна сивото небе. Леките струйки пара от дъха им. Момчето беше капнало от умора. Мъжът го хвана за ръката. Трябва да търсим още, каза той. Трябва да продължим да търсим.

Къщите в покрайнините на града не предложиха почти нищо повече. Влязоха по задните стълби в една кухня и започнаха да ровят из шкафовете, чиито врати бяха отворени до една. Метална кутия със сода на прах. Мъжът се спря, загледан в нея. Преровиха чекмеджетата на един бюфет в трапезарията. Сетне влязоха във всекидневната. Свитъци от паднали тапети се търкаляха по пода като древни документи. Остави момчето на стълбите, поверявайки му саката, а в това време той се качи на горния етаж.

Навсякъде миришеше на влага и гнило. В първата спалня имаше изсъхнал труп, завит до шията. Останки от изгнила коса по възглавницата. Мъжът хвана долния край на одеалото и го дръпна, след това го изтупа, сгъна го и го сложи под мишницата си. Претършува бюрата и писалищата. Лятна рокля на телена закачалка. Нищо. Тръгна надолу по стълбите. Стъмваше се. Хвана момчето за ръка и излязоха през предната врата на улицата.

На върха на хълма той се спря и втренчи поглед в града. Мракът се спускаше бързо. Мрак и студ. Метна двете сака на раменете на момчето върху якето и останалите му дрехи.

Много съм гладен, татко.

Знам.

Ще си намерим ли нещата?

Да, знам къде са.

Ами ако някой друг ги намери?

Няма да ги намерят.

Дано да е така.

Не се тревожи. Хайде.

Какво беше това?

Не чух нищо.

Слушай.

Не чувам нищо.

Те се ослушваха. Сетне в далечината се чу лай на куче. Мъжът се обърна и погледна към тъмнеещия град. Това е куче, каза той.

Куче?

Да.

Откъде е дошло?

Не знам.

Ние няма да го убием, нали, татко?

Не. Няма да го убием.

Мъжът погледна надолу към момчето, което трепереше под няколкото ката дрехи. Наведе се и го целуна по грапавото от песъчинки чело. Няма да му направим нищо, каза той. Обещавам.

Спаха в една кола под някакъв надлез, завити със саката и одеалото. В мрака и тишината той виждаше малки случайни светлини да пробягват върху мрежата на нощта. Всички горни етажи на сградите бяха тъмни. Там ще е трудно да се носи вода. Освен това някой може да те прогони с дим. Какво ли ядяха? Бог знае. Те седяха, завити с палтата си и гледаха през прозорците. Кои са те, татко?

Не знам.

Събуди се през нощта и остана да лежи, ослушвайки се. Не можеше да си спомни къде е. Тази мисъл го накара да се усмихне. Къде сме ние? — каза той.

Какво има, татко?

Нищо. Всичко е наред. Заспивай.

Ние ще се оправим, нали, татко?

Да, ще се оправим.

И нищо лошо няма да ни се случи.

Точно така.

Защото ние носим огъня.

Да. Защото ние носим огъня.

На сутринта валеше студен дъжд. Лееше се върху колата, въпреки че тя беше под надлеза, и танцуваше по пътя по-нататък. Те седяха и гледаха през водната пелена върху стъклото. Преди да отслабне дъждът, голяма част от деня вече беше минала. Оставиха палтото и одеалото на задната седалка и тръгнаха по пътя да претърсят и други къщи. Дървесен дим във влажния въздух. Никога повече не чуха кучето.

Намериха няколко кухненски съда и дрехи. Блуза. Найлон, който можеха да използват като мушама. Мъжът беше сигурен, че ги наблюдават, но не видя никого. В един килер се натъкнаха на чувал с царевично брашно, от който плъхове бяха яли дълго време. Той преся брашното с парче от мрежа за прозорци, махна шепата изсъхнали изпражнения, накладоха си огън на бетонната веранда на къщата, омесиха си питки и ги изпекоха на една тенекия. Накрая ги изядоха бавно една по една. Оставиха си само няколко, които мъжът зави в хартия и прибра в раницата си.