Пътят - Страница 17

Момчето седеше на стълбите, когато видя нещо да се движи зад къщата от другата страна на пътя. Лице, което гледаше към него. Дете, горе-долу на неговите години, облечено в извънредно голямо за ръста му палто с навити ръкави. Момчето се изправи. Хукна по пътя, после по алеята. Там нямаше никого. Погледна към къщата, сетне се затича към дъното на двора през мъртвите бурени, стигайки до застоял черен поток. Върни се, извика то. Няма да те нараня. Стоеше там и плачеше, когато баща му дотича при него и го хвана за ръката.

Какво правиш? — просъска той. Какво правиш?

Там има едно малко момче, татко. Там има едно малко момче.

Няма никакво момче. Какви ги говориш?

Да, има. Аз го видях.

Казах ти да не мърдаш. Не ме ли чу? А сега трябва да тръгваме. Хайде.

Исках само да го видя, татко. Исках само да го видя.

Мъжът го хвана за ръката и двамата прекосиха двора. Детето не можеше да спре да плаче, но баща му така и не погледна назад. Хайде, каза той. Трябва да вървим.

Искам да го видя, татко.

Там няма никого. Искаш да умреш ли? Това ли искаш?

Не ме е грижа, каза момчето, хлипайки. Не ме е грижа.

Мъжът се спря. Клекна и го хвана за раменете. Извинявай, рече той. Не казвай това. Не трябва да казваш това.

Те се върнаха по мокрите улици при виадукта, където взеха палтата и одеалото от колата, и продължиха към издигнатата железопътна линия. Изкачиха се по насипа, пресякоха релсите, сетне навлязоха в гората, намериха количката си и се отправиха към магистралата.

Ами ако то си няма кой да се погрижи за него? — попита момчето. Ами ако си няма татко?

Там има хора. Просто се криеха.

Мъжът избута количката на пътя и се спря. Виждаше следите от камиона в мократа пепел, които макар и смътни и отмити, все пак бяха там. Стори му се, че долавя миризмата им. Момчето го дърпаше за палтото. Татко, каза то.

Какво?

Страх ме е за онова малко момче.

Знам. Но нищо няма да му се случи.

Трябва да го намерим, татко. Трябва да го намерим и да го вземем с нас. Можем да го вземем, а също така можем да вземем и кучето. Кучето може би ще ни хване нещо за ядене.

Не можем.

А аз ще дам на малкото момче половината от моята храна.

Престани. Не можем да направим това.

Детето отново се разплака. Какво ще стане с малкото момче? — изхлипа то. Какво ще стане малкото момче?

По здрач седнаха на един кръстопът. Мъжът разстла парчетата от картата на земята и започна да ги изучава. После заби пръст в едно от тях. Ние сме тук, каза той. Точно тук. Момчето отказа да погледне. Мъжът продължи да се взира в обърканата плетеница от червени и черни линии, държейки пръста си на мястото, където смяташе, че се намират. Сякаш се опитваше да види самите тях, седнали там на пътя. Бихме могли да се върнем, каза момчето тихо. Не е толкова далече. И не е толкова късно.

Направиха си лагер в едно сечище недалеч от пътя. Не можаха да намерят закътано място, където да запалят огън, без да бъде видян от някого, и затова се отказаха от него. Изядоха по две царевични питки и легнаха да спят на земята, сгушени един в друг, завити с палтата и одеалата си. Мъжът прегърна детето, което след малко спря да трепери, после заспа и той.

Кучето, което той помни, ни следваше два дни. Опитах се да го примамя да дойде, но то не пожела. Направих примка от тел, за да го хвана. В пистолета имаше три патрона. Не можех да пожертвам нито един от тях. То се отдалечи надолу по пътя. Момчето го изпрати с поглед, сетне погледна към мен, отново към него и започна да плаче и да моли за живота му, а аз му обещах, че няма да го нараня. Кучето приличаше на скелет с опъната върху него кожа. На следващия ден го нямаше. Това е кучето, което той помни. Не помни никакви малки момчета.

Мъжът сложи шепа стафиди, увити в кърпа, в джоба си и по обяд те седнаха на мъртвата трева встрани от пътя и ги изядоха. Момчето го погледна. Това е всичко, което имаме, нали? — каза то.

Да.

Сега ще умрем ли?

Не.

Какво ще правим.

Ще пийнем малко вода. След това ще продължим надолу по пътя.

Добре.

Вечерта тръгнаха през полето, опитвайки се да намерят място, където огънят им нямаше да се вижда. Дърпаха количката след себе си по неравната земя. Околността не обещаваше много. Утре трябваше да намерят нещо за ядене. Нощта ги застигна по калния път. Отправиха се уморено към една далечна група дървета, голи и черни, които се очертаваха на фона на последната светлина от видимия свят. Когато стигнаха там, беше вече тъмна нощ. Държейки момчето за ръка, мъжът събра с крак разпилените по земята клони и съчки и запали огън. Дървата бяха мокри, но той издялка с ножа си мъртвата кора и струпа съчките и клоните около огъня да изсъхнат. Разстла мушамата на земята, взе палтата и одеалото от количката, събу мокрите кални обувки и на двамата и сетне останаха да седят мълчаливо, протегнали ръце към пламъците. Мъжът се замисли какво да каже, но не се сети за нищо. Подобно чувство го беше обземало и преди — чувство, което надхвърляше границите на вцепенението и тъпото отчаяние. Свят, който се свива до суровото ядро на съществуващите предмети. Имената на нещата бавно следват самите неща и потъват в забвение. Цветовете. Имената на птиците. Храните. И най-накрая имената на нещата, за които си вярвал, че са истински. Оказва се, че са били по-крехки, отколкото си предполагал. Колко от тях вече ги няма? Когато свещеният език бъде лишен от своите референти, той губи и своята реалност. Думите се свиват като нещо, което се опитва да запази топлината си. Преди да трепнат и да изчезнат завинаги.

Уморени, те спаха дълбоко тази нощ, а на сутринта огънят беше угаснал и чернееше на земята. Мъжът обу калните си обувки и тръгна за дърва, духайки в шепите си. Беше толкова студено. Възможно беше да е ноември. Или по-късно. Запали огъня, излезе на открито и огледа околността. Мъртвите поля. Чифлик в далечината.