Пътят - Страница 20

Беше по-трудно, отколкото бе предполагал. За един час успяха да изминат само около миля. Спря се и погледна назад към момчето. То беше спряло и чакаше.

Мислиш си, че ще умрем, нали?

Не знам.

Няма да умрем.

Добре.

Но трябва да ми вярваш.

Не знам.

Защо мислиш, че ще умрем?

Не знам.

Престани да казваш не знам.

Добре.

Защо мислиш, че ще умрем?

Нямаме нищо за ядене.

Ще намерим.

Добре.

Колко дълго според теб хората могат да изкарат без храна?

Не знам.

Но все пак какво мислиш?

Може би няколко дни.

И после какво? Просто падат и умират?

Да.

Е добре, не е така. Необходимо е много повече време. Имаме вода. Това е най-важното нещо. Човек не може да издържи много дълго без вода.

Добре.

Но трябва да ми вярваш.

Не знам.

Той се вгледа в него. Момчето стоеше там с ръце в джобовете на прекомерно голямото вълнено сако на тънко райе.

Мислиш ли, че те лъжа?

Не.

Но смяташ, че бих могъл да те излъжа за това, че ще умрем.

Да.

Е, може и да умрем. Но няма до го направим.

Добре.

Мъжът погледна нагоре. Имаше дни, когато пепелявото було на небето изтъняваше и дърветата покрай пътя хвърляха съвсем лека сянка върху снега. Продължиха нататък. Момчето не се справяше добре. Той спря, провери краката му и стегна найлоните. Когато снегът започнеше да се топи, щеше да им е трудно да запазят краката си сухи. Спираха често да почиват. Нямаше сили да носи детето. Сядаха на денка с одеалата и палтата и ядяха от мръсния сняг с шепи. Следобед той започна да се топи. Минаха покрай една опожарена къща, от която беше останал да стърчи само тухленият комин. През целия ден вървяха по пътя. Толкова часове, колкото имаше денят. Бяха изминали три мили.

Беше предположил, че пътят ще е толкова трудно проходим, че никой няма да пътува по него, но грешеше. Направиха лагера си близо до самата пътна настилка, накладоха огън, измъкнаха от снега големи мъртви клони, хвърлиха ги в пламъците и малко по-късно те започнаха да съскат и да вдигат пара. Не можаха да се преборят със студа. Няколкото одеала, които имаха, не бяха достатъчни, за да не премръзнат. Мъжът се опита да стои буден. От време на време се сепваше в полусън и започваше трескаво да се опипва, търсейки пистолета. Момчето беше толкова слабичко. Гледаше го, докато спи. Изопнато лице и хлътнали очи. Странна красота. Стана и домъкна още дърва до огъня.

Излязоха на пътя и се спряха. В снега имаше следи. Каруца. Някакво превозно средство с колела. Нещо с гуми, съдейки по отпечатъците. Между колелата се виждаха следи от обувки. Някой бе минал покрай тях в тъмното, отивайки на юг. Най-късно призори. Пътувайки през нощта. Мъжът стоеше и мислеше. Огледа внимателно следите. Бяха минали на петдесетина стъпки от огъня, без дори да забавят ход. Зарея поглед по посока на пътя. Момчето го наблюдаваше.

Трябва да се махнем от пътя.

Защо, татко?

Някакви хора идват насам.

Те от лошите ли са?

Боя се, че да.

Но може пък да са от добрите. Нали?

Той не отговори. Погледна небето по стар навик, но там нямаше какво да се види.

Какво ще правим, татко?

Да вървим.

Можем ли да се върнем при огъня?

Не. Хайде, може би нямаме много време.

Много съм гладен.

Знам.

Какво ще правим?

Трябва да се скрием. И да се махнем от пътя.

Те ще видят ли следите ни?

Да.

И какво ще правим тогава?

Не знам.

Ще разберат ли кои сме?

Какво?

Когато видят следите ни, ще разберат ли кои сме?

Мъжът погледна назад към големите гладки отпечатъци в снега.

Ще се досетят, каза той.

Сетне се спря.

Трябва да обмислим нещата. Да се върнем при огъня.

Смяташе да намерят някакво място по пътя, където снегът се е разтопил напълно, но сетне си помисли, че това няма да е от голяма полза, когато видеха, че следите им не продължават нататък.

Наринаха сняг върху огъня с крака, тръгнаха между дърветата, направиха кръг и се върнаха обратно. Оставиха след себе си лабиринт от следи и сетне поеха отново на север през гората, държейки пътя под око.

Избраха си за лагер най-високото място, което намериха, откъдето се виждаше пътят на север и следите, които бяха оставили след себе си. Мъжът разстла мушамата върху мокрия сняг и зави момчето с одеалата. Ще ти бъде студено, каза той. Но може би няма да останем тук дълго. Не беше минал и час, когато, почти тичайки, по пътя се зададоха двама души. Когато отминаха, той се изправи, за да ги вижда по-добре. Точно в този момент те спряха и погледнаха назад, което го накара да замръзне на място. Беше наметнат със сивите одеала и едва ли го бяха видели, но не беше невъзможно. Но предположи, че вероятно са усетили миризмата от огъня. Те стояха и разговаряха. Сетне продължиха. Мъжът седна. Всичко е наред, каза той. Просто трябва да почакаме. Но мисля, че всичко е наред.

Не бяха яли нищо и бяха спали малко в продължение на пет дни, когато стигнаха в покрайнините на малък град, където се натъкнаха на някога внушителна къща, издигаща се на едно възвишение край пътя. Момчето го държеше за ръката. По-голямата част от снега, който беше навалял върху пътя, полетата и горите, се беше разтопил. Те стояха там. Найлоните около краката им отдавна се бяха изпокъсали и сега бяха мокри и премръзнали. Къщата беше висока и величествена, с бели дорийски колони отпред. Навес и голям вход отстрани. Чакълена алея, която се виеше през морава от мъртва трева. Макар и странно, но прозорците бяха непокътнати.

Какво е това място, татко?

Шт. Трябва да се ослушаме.

Но нямаше нищо. Само вятърът шумолеше в мъртвата орлова папрат край пътя. Далечно изскърцване. Врата или капак на прозорец.