Пътят - Страница 21

Мисля, че трябва да огледаме.

Татко, нека да не се качваме там.

Добре.

Не мисля, че трябва да ходим там.

Добре. Но трябва да огледаме.

Приближиха се бавно по алеята. В островчетата от неразтопен сняг не се виждаха следи. Висока ограда от плет, който отдавна не беше жив. Древно птиче гнездо сред тъмната плетеница от клони. Те стояха в двора и гледаха фасадата. Ръчно изработените тухли на къщата бяха изпечени от пръстта, на която стояха. От колоните и стряхата боята се белеше на дълги сухи ивици. Горе на дълга верига висеше лампа. Момчето се вкопчи в баща си, докато се качваха по стълбите. Един от прозорците беше леко открехнат и от него излизаше някакъв шнур, който минаваше през верандата и изчезваше в тревата. Мъжът хвана момчето за ръка и те минаха по верандата. Някога по тези дъски бяха стъпвали роби, носейки сребърни подноси с храни и напитки. Приближиха се до прозореца и надникнаха.

Ами ако тук има някой, татко?

Никой няма.

По-добре да си вървим, татко.

Трябва да намерим нещо за ядене. Нямаме избор.

Можем да намерим нещо другаде.

Всичко ще бъде наред. Хайде.

Мъжът извади пистолета от колана си и опита вратата. Тя се отвори леко на големите си месингови панти. Спряха и се ослушаха. Сетне пристъпиха в просторното фоайе, чийто черни и бели мраморни плочи бяха наредени под формата на домино. Широка стълба водеше към горния етаж. Стените бяха облепени с тапети на фирмата „Морис“, които сега бяха прогизнали от влага и разкривени. Гипсовият таван беше издут и провиснал на няколко места, а пожълтелият корниз висеше изкривен и напукан. Вляво имаше врата, водеща към някогашната трапезария, в която имаше грамаден бюфет от орехово дърво. Вратите и чекмеджетата му ги нямаше, но останалото беше твърде голямо, за да бъде изгорено. Мъжът и момчето стояха на вратата. В единия край на стаята имаше голяма купчина дрехи. Дрехи и обувки. Колани. Палта. Одеала и стари спални чували. Щеше да има достатъчно време да помисли за това по-късно. Момчето висеше на ръката му. Беше примряло от ужас. Прекосиха фоайето на път към стаята в далечния край, влязоха вътре и се спряха. Огромна зала, чийто таван беше два пъти по-висок от вратите. Камина с неизмазани тухли, над която личеше мястото, откъдето дървената полица е била откъртена, за да бъде изгорена. На пода пред огнището бяха наредени дюшеци със завивки. Татко, прошепна момчето. Шт, каза той.

Пепелта беше студена. Наблизо имаше няколко почернели тенджери. Той клекна на пети, взе една от тях, помириса я и я остави. Изправи се и погледна през прозореца. Сива утъпкана трева. Сив сняг. Шнурът, който минаваше през прозореца, беше вързан за месингов звънец, а самият звънец беше прикачен за груба дървена греда, закована за рамката на прозореца. Хвана момчето за ръка и тръгнаха по един тесен коридор към кухнята. Навсякъде бяха разпилени боклуци. Ръждясала мивка. Миризма на плесен и изпражнения. Влязоха в една съседна малка стая, може би кухненски килер.

На пода на помещението имаше капак, заключен с голям катинар, направен от метални пластини. Мъжът стоеше и го гледаше.

Татко, каза момчето. Трябва да вървим. Татко.

Има причина този капак да е заключен.

Момчето го дърпаше за ръката. Беше почти разплакано. Татко? — каза то.

Трябва ни храна.

Не съм гладен, татко. Не съм.

Ще се наложи да намерим лост за къртене или нещо подобно.

Излязоха през задната врата, като момчето почти висеше на него. Мъжът мушна пистолета в колана си и огледа двора. Там имаше алея, застлана с тухли, и разкривеното очертание на нещо, което някога е било чемширена ограда. В двора имаше стара желязна брана, подпряна на тухлената стена на къщата и някой беше натикал между металните й пръчки 150-литров чугунен котел, каквито се използват за топене на свинска мас. Отдолу имаше пепел от огън и почернели цепеници. Малко встрани — каруца с гумени колелета. Всички тези неща той видя и не видя. В дъното на двора имаше стара дървена постройка за опушване на месо и барака за инструменти. Тръгна натам, наполовина влачейки детето и разгледа инструментите, които бяха в една бъчва под навеса на бараката. Избра си една права лопата с дълга дръжка и я претегли в ръката си. Хайде, каза той.

Когато се върнаха в къщата, той започна да удря с лопатата по металната панта на катинара, която беше захваната с винтове за дъските на пода, докато най-накрая успя да я пъхне под нея и да я откърти заедно е целия катинар. Мушна острието на лопатата под ръба, спря се за миг и извади запалката си. Сетне дръпна дръжката на капака, повдигна го, наведе се и го задържа с ръка. Татко, прошепна момчето.

Мъжът се спря. Чуй ме, каза той. Просто престани. Ние умираме от глад. Разбираш ли? След това бутна капака и го остави да падне на пода от другата страна.

Почакай ме тук, каза той.

Ще дойда с теб.

Мислех, че те е страх.

Страх ме е.

Добре. Стой близо до мен.

Заслиза надолу по неравните дървени стъпала. Наведе главата си, щракна запалката и завъртя пламъчето в тъмнината, сякаш правеше жертвоприношение. Студ и влага. Нечестива воня. Момчето се беше вкопчило в якето му. Мъжът видя част от каменна стена. Пръстен под. Стар дюшек с тъмни петна по него. Наведе се, отстъпи крачка назад и отново вдигна светлината. До каменната стена се бяха притиснали голи човешки фигури, мъже и жени, опитващи се да се скрият, заслонили лица с ръцете си. На матрака лежеше мъж, чиито крака ги нямаше чак до глезените, а чуканчетата му бяха почернели и обгорели. Миризмата беше ужасна.

Боже, прошепна той.

Сетне един по един те започнаха да се извръщат, примигвайки под жалката светлинка. Помогнете ни, прошепнаха хората. Помогнете ни.