Пътят - Страница 22

Боже мой, каза мъжът. О, боже.

Сетне се обърна и грабна момчето. Бързо, каза той. Бързо.

Изтърва запалката. Нямаше кога да я търси. Бутна момчето нагоре по стълбите. Помогнете ни, викаха те.

Бързо.

Едно брадясало лице се появи и примига в основата на стълбите. Моля ви, извика непознатият. Моля ви.

Бързо. За Бога, побързай.

Мъжът избута момчето през отвора и то падна на пода по очи. Той се спря за миг, хвана капака, затръшна го обратно на мястото му и се обърна да помогне на момчето, но то вече бе станало и танцуваше своя малък танц на ужаса. Ще престанеш ли, за Бога, просъска мъжът. Момчето сочеше към прозореца и когато погледна натам, той също се вкамени. През полето към къщата вървяха четирима брадати мъже и две жени. Хвана момчето за ръка. Боже, каза той. Тичай. Тичай!

Те се втурнаха през къщата към входната врата и се спуснаха надолу по стълбите. Когато стигнаха до средата на алеята, мъжът повлече момчето през моравата. Погледна назад. Бяха отчасти скрити зад останките от живия плет, но знаеше, че в най-добрият случай имат само няколко минути или пък изобщо нямат никакви. Преминаха моравата и навлязоха в насаждения от мъртва захарна тръстика, сетне прекосиха пътя и тръгнаха през гората. Мъжът стисна още по-силно китката на момчето. Тичай, прошепна той. Трябва да тичаме. Погледна към къщата, но не видя нищо. Ако излезеха на алеята, щяха да го видят да бяга между дърветата с момчето. Това е моментът. Това е моментът. Той падна на земята и дръпна момчето до себе си. Шт, каза той. Шт.

Те ще ни убият ли? Татко?

Шт.

Лежаха сред листата и пепелта с разтуптени сърца. Мъжът почувства пристъп на кашлица. Трябваше да сложи ръка на устата си, но момчето я стискаше с всичка сила и отказваше да я пусне, а в другата държеше пистолета. Направи усилие да сподави кашлицата, ослушвайки се в същото време. Зарови брадичка между листата и се опита да види какво става. Дръж си главата долу, прошепна той.

Идват ли след нас?

Не.

Те запълзяха бавно през листата към нещо, което приличаше на падина. Мъжът се спря за миг и се ослуша, държейки момчето. Чу ги да разговарят някъде при пътя. Глас на жена. Сетне чу шумоленето на сухите листа. Хвана ръката на момчето и тикна револвера в нея. Вземи го, прошепна той. Обгърна раменете му с ръка и я задържа там. Телцето му беше толкова слабо. Не се страхувай, каза той. Ако те хванат, ще трябва да го направиш. Разбираш ли? Шт. Не плачи. Чуваш ли ме? Знаеш как да го направиш. Пъхаш го в устата си и го насочваш нагоре. Направи го бързо и силно. Разбираш ли? Спри да плачеш. Разбираш ли?

Мисля, че да.

Не, това не е достатъчно. Разбираш ли?

Да.

Кажи, да, разбирам, татко.

Да, разбирам, татко.

Мъжът го погледна. Единственото, което видя, беше ужас. Взе пистолета. Не, не разбираш, каза той.

Не знам какво да правя, татко. Не знам какво да правя. Ти къде ще бъдеш?

Всичко е наред.

Не знам какво да правя.

Шт. Ще бъда с теб. Няма да те оставя.

Обещаваш ли?

Да, обещавам. Имах намерение да се опитам да ги отклоня. Но не мога да те оставя.

Татко?

Шт. Стой долу.

Толкова ме е страх.

Шт.

Те лежаха и се ослушваха. Можеш ли да го направиш? Когато моментът дойде? Когато моментът дойде, няма да има време. Сега е моментът. Проклет да си, Господи, и умри. Ами ако пистолетът засече? Не трябва да засича. А ако все пак засече? Ще можеш ли да разбиеш любимия череп с камък? Има ли в теб някой, когото не познаваш? Възможно ли е това? Дръж го в прегръдките си. Просто така. Душата е изменчива. Притисни го до себе си. Целуни го. Бързо.

Мъжът чакаше. С малкия никелиран пистолет в ръката си. Отново пристъп на кашлица. Направи огромно усилие, за да го спре. Опита се да се ослуша, но не чу нищо. Няма да те оставя, прошепна той. Никога няма да те оставя. Разбираш ли? Лежеше сред листата, прегърнал треперещото дете. Стискайки револвера. През цялото време, докато падаше мрак, до идването на нощта. Студена и беззвездна. Започна да си мисли, че имат шанс. Просто трябва да чакаме, прошепна той. Толкова беше студено. Опита се да мисли, но умът му плуваше. Беше толкова слаб. А бе имал намерение да тича. Той не можеше да тича. Когато ги обгърна пълен мрак, той разкопча каишките на раницата, извади одеалата, зави с тях момчето и то скоро заспа.

През нощта чу ужасни писъци, идващи от къщата, и се опита да запуши ушите на момчето с ръка. Малко по-късно крясъците спряха. Лежеше и се ослушваше. Когато излязоха от тръстиката и пресякоха пътя, бе видял някаква голяма кутия. Нещо като детска къщичка за игра. Разбра, че точно това беше мястото, откъдето онези хора наблюдаваха пътя. Лежаха скрити и биеха звънеца в къщата, за да дадат знак на останалите от групата си, че някой е дошъл. Унесе се и заспа. Нещо идва насам? Стъпки сред листата. Не. Само вятърът. Нищо. Надигна се и погледна към къщата, но всичко тънеше в мрак. Раздруса момчето и го събуди. Хайде, каза той. Трябва да тръгваме. Момчето не отговори, но мъжът знаеше, че е будно. Отметна одеалата и ги привърза към раницата. Хайде, прошепна той.

Тръгнаха през тъмната гора. Имаше луна някъде там зад пепелявите надвиснали облаци и виждаха смътните очертания на дърветата. Залитаха като пияни. Ако ни намерят, те ще ни убият, нали, татко?

Шт. Без повече приказки.

Нали, татко?

Шт. Да. Ще го направят.

Нямаше никаква представа в каква посока вървят и се страхуваше, че могат да направят кръг и да се върнат обратно при къщата. Опита се да си припомни каквото знаеше по въпроса, чудейки се дали това не са само приказки. В каква посока се отклоняваха изгубените? Може би това зависеше от обстоятелството дали си на северното, или южното полукълбо. Или дали си служиш с дясната, или с лявата ръка. Най-накрая пропъди тези мисли заедно с идеята, че има нещо, което можеше да коригира. Умът му изневеряваше. Призраци, които бяха спали хиляди години, бавно се надигаха от съня си. Как можеше да коригира това? Момчето вървеше, олюлявайки се. Заваляйки думите, то поиска мъжът да го носи. Той го взе на ръце и детето моментално заспа на рамото му. Знаеше, че не може да го носи дълго.