Пътят - Страница 5

Намери две стари метли край пътя, завърза ги с тел пред колелцата на количката, така че да разчистват клоните по пътя. Настани момчето в коша, застана отзад, все едно беше водач на кучешки впряг, и се заспускаха надолу по хълмовете, накланяйки телата си на завоите, сякаш караха бобслей. Това беше първият път от много време, когато видя момчето да се усмихва.

На билото на хълма имаше отбивка от пътя. Стара пътека, която навлизаше в гората. Тръгнаха по нея, седнаха на една пейка и се загледаха в долината, подобна на развълнувано море, което потъваше в дрезгавата мъгла. Там долу имаше и езеро. Студено, сиво и тежко в голата купа на котловината.

Какво е това, татко?

Язовир.

За какво служи?

Той е изкуствено езеро. Преди да го построят, там долу имаше само река. Водата минаваше през стената на язовира и задвижваше едни големи перки, наречени турбини, които произвеждаха електричество.

За да има светлина?

Да, за да има светлина.

Можем ли да слезем долу и да го видим?

Мисля, че е твърде далече.

Ще остане ли язовирът там дълго?

Предполагам, че да. Стената му е направена от бетон. Може би ще издържи сто години. Дори хиляда.

Мислиш ли, че има риба в езерото?

Не. В езерото няма нищо.

Някога отдавна близо до това място беше видял как един сокол се спуска стремително покрай високата синкава стена на планината и се забива с ръба на гръдната си кост в една птица сред ято жерави, след което я понесе, прекършена, надолу към реката, разпилявайки перушината и в неподвижния есенен въздух.

Песъчливият въздух. Вкусът му никога не напуска устата ти. Стояха под дъжда като добитък. Сетне дръпнаха брезента над главите си, за да се предпазят от монотонните ситни капки, и продължиха. Краката им бяха мокри и премръзнали, а обувките прокъсани. Стари мъртви посеви, полегнали над хълмовете. Голи дървета по хребета, влажни и почернели от дъжда.

А сънищата бяха наситени с толкова цветове. Как иначе би могла да те призове смъртта? И когато се събудиш в студената сипкава зора, изведнъж всичко се превръща на прах. Като някакви древни фрески, погребани в продължение на векове, изложени на дневната светлина.

Мъглата се вдигна, времето малко поомекна и те най-накрая стигнаха широката речна долина. Все още се виждаха границите, които са разделяли някога обработваемата земя, но сега всичко по протежение на пустата низина беше мъртво до корен. Вървяха по асфалтовата лента. Високи къщи, обшити със застъпващи се дъски. Метални покриви. Хамбар сред полето, над който се мъдреше реклама с триметрови букви: ПОСЕТЕТЕ РОК СИТИ.

Крайпътните огради бяха изчезнали сред шубраците от черни усукани къпини. Никаква следа от живот. Мъжът остави момчето на пътя, като преди това му даде пистолета. Той самият се изкачи по старите каменни стъпала и тръгна по верандата на една фермерска къща, надничайки през прозорците, засенчил очите си с ръка. Влезе в кухнята. Разпилени боклуци по пода, стар вестник. Порцелан в кухненския шкаф. Чаши, окачени на кукички. Тръгна по коридора и се спря на вратата, която водеше към гостната. В ъгъла имаше старинен тръбен орган. Телевизор. Евтина мека мебел и стар ръчно изработен скрин от черешово дърво. Качи се по стълбите и обиколи спалните. Всичко беше покрито с пепел. На перваза на прозореца в детската стая имаше плюшено куче, което гледаше към градината. Надникна и в килерите. Взе две топли вълнени одеала от леглата и слезе долу. В кухненския килер имаше три буркана с домашно приготвени стерилизирани домати. Духна праха от тях и ги разгледа. Някой друг преди него не им се беше доверил. Накрая и той се отказа от тях, излезе от къщата, метнал одеалата през рамо, и двамата продължиха отново по пътя.

В покрайнините на града стигнаха до един супермаркет. Няколко стари коли насред паркинга, приличащ на бунище. Оставиха количката отпред и тръгнаха по осеяните с боклуци пътеки между рафтовете. На дъното на една кофа за боклук до щандовете за плодове и зеленчуци намериха, няколко древни шушулки зелен фасул и сбръчкани подобия на плодове, които някога са били кайсии. Момчето го следваше плътно зад гърба му. Излязоха през задния вход. На алеята зад магазина имаше няколко много ръждясали колички. Влязоха отново в магазина да потърсят друга количка, но не намериха. До вратата имаше две машини за безалкохолни напитки, които бяха съборени на пода и отворени с лост. Навсякъде сред пепелта бяха разпилени монети. Мъжът седна, опипа отвътре механизмите на изтърбушените машини и във втората пръстите му попаднаха на студен метален цилиндър. Извади ръката си и видя, че държи кутия Кока-Кола.

Какво е това, татко?

Това е нещо много хубаво. За теб е.

Какво е то?

Ето. Седни.

Той свали раницата от гърба на сина си, остави я на пода, сложи палеца си под алуминиевата скоба и я отвори. Наведе нос към шумящата течност в кутията и я подаде на момчето. Хайде, пий, каза той.

Момчето взе кутията.

От нея излизат мехурчета, отбеляза то.

Пий.

Момчето погледна баща си, сетне наклони кутията и пи. Остана да седи, замислено. Хубаво е, каза то.

Да, така е.

Пийни си и ти, татко.

Искам ти да я изпиеш.

Пийни поне малко.

Мъжът взе кутията, отпи една глътка и я върна на момчето. Останалото е за теб, каза той. Хайде просто да поседим малко тук.

Правиш това, защото никога повече няма да пия Кока-Кола?

Никога е твърде много време.

Добре, каза момчето.

На следващия ден по здрач бяха в града. На фона на далечния сумрак дългите бетонни ленти на междущатските естакади приличаха на руините на огромен увеселителен парк. Мъжът беше затъкнал револвера отпред в колана си и държеше канадката си разкопчана. Навсякъде лежаха мумифицирани мъртъвци. Плътта беше залепнала върху костите, а сухожилията бяха изсъхнали и изопнати като жици. Съсухрени и сбръчкани като таласъми, обгорени лица, пожълтели редици от зъби. Всички бяха боси, сякаш бяха принадлежали към някакво окултно братство, защото обувките им отдавна бяха откраднати.