Пътят - Страница 6

Продължиха нататък. Мъжът постоянно поглеждаше в огледалото за обратно виждане. Единственото нещо, което се движеше по улиците, беше носената от вятъра пепел. Минаха по високия бетонен мост над реката. Долу имаше пристанище. Увеселителни корабчета, наполовина потънали в сивата вода. По-нататък по течението високи купчини от плавеи, покрити със сажди.

На следващия ден на няколко мили южно от града, след един завой на пътя, стигнаха до дървена къща с комини, фронтони и каменна стена, наполовина скрита сред мъртвите къпини. Мъжът спря. Сетне подкара количката по алеята, която водеше към нея.

Какво е това място, татко?

Това е къщата, в която израснах.

Момчето остана загледано в нея. Повечето от олющените дъски в долната част на къщата бяха отишли за подпалки, откривайки изолацията и подпорните греди. Изгнилата мрежа на вратата беше паднала на бетонния под.

Ще влезем ли?

Защо не?

Страх ме е.

Не искаш ли да видиш къде съм живял?

Не.

Всичко ще е наред.

Тук може да има някой.

Едва ли.

Ами ако все пак има?

Мъжът завъртя глава към фронтона над старата му стая. Сетне погледна момчето. Искаш ли да почакаш тук?

Не. Винаги това казваш.

Съжалявам.

Знам, но въпреки това го правиш.

Оставиха раниците си на верандата, проправиха си път през боклуците и се вмъкнаха в кухнята. Момчето го държеше за ръката. Почти всичко си беше, както го помнеше. Стаите бяха празни. В малката стая до трапезарията имаше голо желязно легло и метална сгъваема маса. Чугунената решетка пред малката камина. Чамовата ламперия я нямаше и по стените бяха останали само железните шини на плоскостите. Той стоеше там. Докосна с палец дупките от пироните над полицата на камината, където преди четирийсет години бяха висели чорапи. Тук, когато бях момче, празнувахме Коледа. Погледна към запустелия двор. Плетеница от мъртви люлякови храсти. Смътното очертание на някогашния жив плет. През студените зимни нощи, когато токът спираше заради снежните бури, ние седяхме тук край огъня, а сестрите ми си пишеха домашните. Момчето го наблюдаваше. Взираше се във видения, които не можеше да види.

Трябва да тръгваме, татко, каза то.

Да, отвърна мъжът. Но продължи да стои.

Минаха през трапезарията, където огнеупорните тухли на огнището бяха толкова жълти, колкото в деня, когато бяха положени, защото майка му отказа да бъдат боядисани в черно. Таванът се беше огънал от дъждовете. Във всекидневната видяха останките от малко животно, чиито кости бяха струпани на купчинка. Вероятно котка. Стъклена чаша до вратата. Момчето стисна ръката му. Качиха се по стълбите, завиха и тръгнаха по коридора. Над главите им се виждаха летвите на покрива. Спряха се на прага на някогашната му стая. Малко пространство под стряхата. Тук спях. Леглото ми беше до стената. До тази стена. Тук бе сънувал детските си сънища, великолепни или страховити светове, хиляди светове, но не и този, който се сбъдна. Мъжът отвори дрешника, наполовина очаквайки да зърне вътре вещите от своето детство. Суровата студена светлина на деня проникваше през покрива. Сива като сърцето му.

Трябва да тръгваме, татко. Можем ли да тръгваме?

Да. Можем.

Страх ме е.

Знам. Съжалявам.

Наистина ме е страх.

Всичко е наред. Не трябваше да идваме тук.

Три дни по-късно в подножието на източните планини мъжът се събуди, за да чуе, че нещо се приближава. Лежеше, обгърнал момчето с ръце. Земята трепереше.

То идваше към тях.

Татко? — каза момчето. — Татко?

Шт. Всичко е наред.

Какво е това, татко?

То настъпваше към тях и звукът ставаше все по-силен. Всичко трепереше. Сетне мина под тях като подземен влак, отдалечи се в нощта и заглъхна. Момчето плачеше, заровило глава в гърдите му. Шт, всичко е наред.

Страх ме е.

Знам. Всичко е наред. Отиде си.

Какво беше това, татко?

Земетресение. Но вече свърши. Шт.

През онези първи години по пътищата бродеха бежанци, навлечени с дебели дрехи и загърнати с одеала. Носеха маски и предпазни очила и седяха край пътя в дрипите си като катастрофирали авиатори. Бутаха колички, натоварени с всевъзможни боклуци. Теглеха каруци или талиги. Очите им горяха в черепите им. Безнадеждни черупки на хора, клатушкащи се по шосетата като преселници в някаква трескава страна. Най-накрая стана ясно колко крехко е всичко. Старите проблеми и тревоги се стопиха в нищото и нощта. Всичко си беше отишло. Мъжът си спомни за кутията с Кока-Кола. Никога е твърде много време. Но момчето знаеше истината. Знаеше, че никога изобщо не е време.

Мъжът седеше до сив прозорец под сивата светлина в една изоставена къща в късния следобед и четеше стари вестници, докато момчето спеше. Странните новини. Някогашните грижи и теми. Игликата затваря цвета си в осем. Гледаше как момчето спи. Можеш ли да го направиш? Когато моментът дойде? Можеш ли?

Клекнаха на пътя и ядоха студен боб и студен ориз, който бяха сготвили преди няколко дни. Храната им беше започнала да ферментира. Нямаше как да накладат огън, без да бъдат видени. Спяха, сгушени заедно под вонящите завивки в тъмнината и студа. Мъжът държеше момчето близо до себе си. Беше толкова слабичко. Моето сърце, каза той. Моето сърце. Но знаеше, че ако е добър баща, може би все пак трябва да постъпи, както бе казала тя. Знаеше, че момчето беше единственото нещо, което стоеше между него и смъртта.

Годината беше към края си. Дори не знаеше кой месец е. Предполагаше, че имат достатъчно храна за прехода през планините, но не можеше да бъде сигурен. Предстоеше им да се изкачат на височина от хиляда и седемстотин метра и щеше да бъде много студено. Все повтаряше, че всичко зависи от това дали ще стигнат до крайбрежието, но когато се събудеше нощем, знаеше, че говори празни и несъстоятелни неща. Имаше немалка опасност да загинат в планините и това да бъде краят им.